ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА
Поезията на П. К. Яворов, думите на новото време и техните нови значения

Панко Анчев - 09 юни 2019

 

 

            

1.

Всяко ново време за литературата е освен време на нови идеи, проблеми, нов начин на обществено устройство и на нов тип личност, още и на нови думи или на нови значения на старите. Обновлението засяга абсолютно всички сфери на живота и то напълно променя, макар това не всеки път да се забелязва и усеща, и човешката личност. Но едва когато човешката личност придобие и затвърди в себе си новите качества, можем да говорим за окончателното настъпване на новото време. Защото то настъпва постепенно, размества установеното, отстранява старото – най-напред което е на повърхността, а после и в основите и същността му, за да се установи друг свят с други правила и норми, с други навици, поведение и говорене. Този процес на преход от едно състояние в друго е изключително интересен и е с много скрити и явни конфликти, борби и войни, съпротиви, настъпления и контранастъпления.

Той обаче е твърде болезнен, нараняващ човуствителния човек, причиняващ му страдания и мъки. Особено когато промените са радикални, засягащи начина му на живот, морала, традициите.

За българския свят такава радикална промяна настъпва с Освобождението. Тя обикновено се обозначава като възстановяване на държавата, рязко розслоение на обществото и обособяване на богата върхушка от малко на брой хора, но държащи почти цялото национално богатства, разочарование от настъпилите изменения и поругаването на възрожденските идеали. Тези знаци са верни, но те не показват достатъчно какво наистина се е случило в българския свят, че той толкова драматично преживява новото си състояние. Литературата изразява драма, на каквато той изобщо никога преди не е бил подлаган. И тя съществено го е променила.

Но какво всъщност се е случило, та говорим за такива сериозни трансформации в българския свят и неговата литература?

Някак изведнъж, а всъщност след доста натрупвания, бе извършена буржоазно-демократичната революция с всички последици, които тя оставя след себе си. Отхвърлянето на политическото иго и учредяването на националната държава бяха своеобразен катализатор на започналите още в средата на ХVIII век икономически, политически и духовни преобразования. Тогава бе сложено началото на Възраждането, което трябваше да установи нова социално-икономическа и политическа система и нов тип личност – буржоазната. В продължение почти на век и половина българският свят преодоляваше Средновековието, скъсвайки с неговите традиции, навици, обществено устройство, начин на мислене, поведение. Формира се постопенно ново обществено съзнание. Но всичко става бавно и мъчително. Известно ускорение се получава по време на борбите за църковна независимост.

За по-малко от пет-шест години след Освобождението протичат такива бурни процеси, че наистина се извършва революция в общественото съзнание. То се преобразява напълно и към края на 80-те години вече можем да говорим за настъпил край на Възраждането и за пълно и окончателно обуржоазяване на българския свят. От тук насетне наистина започва нова епоха.

Буржоазният човек е изцяло подчинен на егото си. Аз-ът е над всичко. Той е вече повече от всичко онова, с което живееше възрожденският човек и се бореше за осъществяването на националните идеали. Свободата придоби друго измерение и друг смисъл. Тя стана лична свобода и власт на егото над общността, на егоизма над солидарността и състраданието. Когато тази свобода стане факт, значи процесите на обуржоазяване са вече приключили и новата епоха е настъпила окончателно.

Краят на Възраждането бе оповестен от Захарий Стоянов с повика му да се направи „нов цивилизационен избор“, да се скъса с Православието, славянството и Русия“, за да се възприеме западноевропейският модел на развитие заедно ценностите, които утвърди западната демокрация. Захарий Стоянов е последният възрожденски и първият модерен писател в българската литература. Това, което той прокламира в своята публицистика, се проявява в литературата от 80-те години нататък – особено в творчеството на писателите, които са се формирали в следосвобожденската обществена действителност. Един от тях е П. К. Яворов. Той заговори с нови думи, изразявайки чувства и страсти, каквито възрожденският човек не бе преживявал.

2.

Геният на Яворов изрази цялата сложност на новото време и на проблемите, с които се сблъска новият човек. Този човек попада изведнъж в напълно различен свят, който буквално го сграбчва в ноктите си и го задушава в прегръдките си. Но не от любов и с любов, а за да го унищожи. Поради единствената причина, че е умен, чувствителен, благороден, несъгласен със ширещото се зло и непримирим към него. С тези си качества той е непригоден към системата, пречи й и разклаща нейната стабилност. Всички се чувстват неуютно и осъзнават своята непригодност в установилия се свят.

Творчеството на П. К. Яворов е много повече от изразяване на индивидуална реакция срещу насилието на обществото над неговия лирически герой. Великият поет създава обобщения образ на модерния българин след Възраждането.

Цялото творчество на Яворов  е пропито от голямата тревога, неспокойствието и безнадеждността. За първи път в българската литература животът е показан в толкова мрачни краски, а човекът е пронизан и изтерзан от мъка и отчаяние. Той още преди да започне да живее, е вече съкрушен и лишен от надежди и възможности да се радва на съществуването си. Такъв е не само интелектуалецът, не само човекът на съзерцанието и изкуството, а и отруденият селянин, земеделецът, работникът – този, който в тежкия си труд няма време да се отдава размишления за битието.

Преди Яворов Пенчо П. Славейков показа новия тип личност – самотния човек, който е силен, уверен в себе си, презиращ тълпата. Духът му е горд, надменен дори, защото е творец, равен на Бога. Откъде идва тази сила да се равняваш на Господа и да презираш необразованите и сиви хора? Тази сила произлиза от съзнанието, че човекът е господар на всичко, защото е излязъл от властта на Бога, осъзнал е способностите и възможностите си, показал е, че е способен на чудеса, щом мисли със своя ум. Той се отказа да бъде смирен и извоюва правата, които са му дадени по природа, овладя властта над всичко, навлезе дълбоко в познанието на природата и придоби самочувствието, че знае всичко за нея и е способен да я владее и управлява в своя полза. Това не е човекът, създаден „по образ и подобие на Бога“, а резултат от продължителната еволюция на видовете.

Индивидуализмът е най-естественото и логично проявление на човешкия дух, който в новата епоха успя да докаже своето могъщество, да развие масово производство на материални и духовни блага, да ги направи достъпни за сравнително широк кръг хора, да развие високопроизводителни технологии и качествено да промени условията за живот в Европа.

В българската литература идеята за индивидуализма и свръхчовека бе поставена от Пенчо П. Славейков, но тя не бе развита от други автори. Защото не можа да стане актуално присъща на цялото общество. По-скоро бе видоизменена в идеята за героизъм и герои като идея противопоставяща се на отказа от възрожденските идеали и изобщо от традициите на революционното ни минало. Чрез нея се осъществява някаква идеологическа съпротива срещу егоизма и жаждата за печалби.

Важна е да се подчертае, че индивидуализмът и идеята за свръхчовека са форма на съпротива срещу системата, но и идеологическо оправдание за това отдалечаването на човека от Бога да се ускори още повече. Те са стимулатори на този процес, средство за поощряването му у всека личност поотделно и на обществото като цяло. Те трябва преди всичко да опровергаят, заклеймят и окончателно да отхвърлят религията и най-вече православното християнството. Този процес започна още през Възраждането. Най-видните ни водачи на национално-освободителната революция и дори тези, които бяха оглавили борбите за църковна независимост, бяха почти атеисти и езичници и съвсем малко християни.

Възраждането подготви нашата политическа свобода и възстановяването на нашата национална държава, но то ни остави и други наследства, с които трябва да се съобразяваме и които непременно сме длъжни да анализираме и обясняваме, за да осъзнаем какво се случва в модерната епоха и откъде идват проблемите, пред които днес сме изправени и които ни е толкова трудно да разрешим. Възраждането формира ново световъзприемане, нови разбирания за живота, човека, Бога и свободата. То роди много илюзии и ни ги завеща като красиви идеи и идеали. И ние ги възприехме именно като красиви идеи и идеали, усвоихме ги, направихме ги част от нашата същност, превърнахме ги в нравствени постулати и изцяло им се подчинихме. Красотата на саможертвата на нашите националреволюционери, високата степен на нравствен патос, с която бе извоювана националната свобода и независимост, ни попречи и все още пречи да видим реалностите такива, каквито са. Т. е. да видим какво се роди във Възрждането.

Впрочем, българската литература от края на ХIХ век и в първите години на ХХ в. вече безапочнала да говори за това. Не пряко, но все пак изрази болките от раните, които българинът вече бе получил не от поробителите, а заради доброволния си и демонстративен отказ от Бога. И понеже все още този отказ не е осмислен разумно, тъй като мислителите от онова време разсъждават върху други проблеми, които им изглеждат по-важни и по-сложни, реакцията е емоционална.

Символизмът е една от тези реакции. В нашата литература той се преобрази в плач от болките и разрухата на душата, от безпомощността на човека да запази вътрешната си цялост и хармония. Символизмът изпълни тази историческа роля, понеже дойде с нов език и с нови значения на старите думи. Със стари изразни средства беше трудно да се изразят новите чувства, настроения и състояние в българската национална душа. Новите изразни средства бяха намерени в това идващо от Европа направление в литературата и изкуствата. Но за да стане това, бе необходимо общественото съзнание да извърви своя нов път и да достигне до своето окончателно обуржоазяване и скъсване с Възраждането. Трябваше да се появи новият тип личност. Всичко това съвпадна по време с навлизането на идеи и естетически направления от Европа. Те намериха почва за развитие, защото разочарованието и отчаянието вече бяха обхванали българския свят и той искаше да ги изрази естетически.

Предтечата на символизма в българската литература П. К. Яворов събра в себе си и изрази сълзите, мъките, отчаянието на българите. Той промени думите, вля им нова енергия и ги накара да страдат заедно с хората.

3.

Но времето на Яворов не е първото време, в което българският свят е обзет от подобни страсти на човека, който сякаш е попаднал в ада, след като се е отдалечил от Господа. Преди него Христо Ботев преживя тези страсти, макар че у него те бяха породени от социално-политически причини. Този човек все още бе социален, макар да бе формирал в себе си его, с което се открояваше над останалите. Но страданието му бе страдание не на егото, а на запазената все още колективна душа, която възбужда другите, за да се вдигнат и извоюват свободата си. Националната свобода за Христо Ботев все още бе по-ценна от индивидуалната, от личната. Но вече бе неуютно в обществената среда, мрачно, тежко и все по-малко бе надеждата. Дори у Ботев! Неговото душевно страдание е огромно. Но то не бе само негово, а и на доста други българи като него, които трябваше да понасят заради своя ум и чувствителност тегобите на времето.

Ботев и неговият герой открито заявиха, че са атеисти. И ругаеха християнството. Според Христо Ботев човек трябва да се осланя на разума и на вярата в себе си. Христо Ботев е първият български писател, който  декларира безбожие и враждува с християнството, смятайки го пречка пред революционера и революцията. Ала безбожието, противно на очакванията му, го разяжда и отнема опорите му. Той мисли, че е силен и че със собствената си и на другита около него сила ще победи врага на народа, ала усеща, че те не са достатъчни. Затова са тези вулканични избухвания, тази енергия на думите, които искат да кажат всичко, но все нещо остава недоизречено и недоразбрано. Ботев употребява нови думи, а старите натоварва с нови значения. Тези думи трябва да бъдат чути и разбрани от всички. Такава е повелята на историята. Но това време още не е дошло. Ботев изрази своята епоха, ала тя не го разбра в пълна мяра. По-късно, когато можеха да го разберат, решиха да го съхранят в историята, като го превърнат в неин героичен паметник. Но за да разберем този най-велик български поет и публицист, трябва да навлезем дълбоко в драмата му на модерен безбожник, заменил вярата с идеология.

Избликът на душата на българския свят чрез творчеството на Христо Ботев е, от една страна, проявление на завършените вече развойни процеси в българската литература, когато тя е достигнала да своята зрялост. Сега тя е способна да изразява такива страсти и дълбоки размишления. Нацията се е формирала и утвърдила заедно с националния език. Литературата използва този език и се вижда, че той е способен да предаде всякакви нюанси на мисълта, да звучи отчетливо и да бъде разбираем от всички. От друга страна, обаче, Христо Ботев е свидетелство, че нещо става в българската национална душа. Толкова силни и неудържими чувства, най-силните от които са трагични, възникват в нея, когато е изправена пред някаква равносметка и усеща своята нестабилност и несигурност.

Тук ще отбележа специално, че Христо Ботев остава непродължен от идващите непосредствено след него. Причината не е че няма таланти от неговия ранг или творци с неговия натюрел. Просто веднага след него българският свят като че ли се успокоява, позатихва болката, прояснява се погледът му. Животът му поставя нови проблеми и той трябва да ги разрешава бързо. Предстоят исторически събития, които ще променят състоянието му и ще го вкарат в нов свят, където тепърва ще трябва да се пригажда и развива. Друг тип писатели са необходими сега и те се появяват, за да свидетелстват за новото време.

Виждаме как литературата следва историческото движение на обществото и изпълнява неговите потребности, като ги изразява в онази степен на напрегнатост, в каквато самото то и личността, която е родило, възприело и утвърдило, се намират. Сега е необходимо да се свидетелства и изразяват други настроения, състояния, чувства, идеи. Българският свят е свободен и тепърва трябва да изгражда националната си държава, да се устройва и изгражда основите на бъдещото си съществуване в историята.

4.

П. К. Яворов е от първото поколение български писатели, израснали и формирали се като личности и творци след Освобождението. Възраждането за него е само родов спомен, традиция в живата и литературата, но то пряко влияние върху неговия начин на мислене не е оказало. Затова пък всичко ново в новото време е част от него, от душевността и ценностите му. Ново време, нова личност, нова чувствителност, нов начин на мислене. Нов тип писател. Това е Яворов.

Ето как се създават условията, в които се ражда литературата и нейните писатели.

В тези условия възможностите за живот са по-малко, а причините за недоволство, неудовлетвореност, разочарования, отчаяния много повече отпреди. Обществото е заболяло от нова болест, непозната в миналото, за която сега е трудно да се намери бързо лек. А не е ясна и причината за нейното появяване и бързо разпространение. Това усложнява нейното протичане и още повече затормозява новата личност да живее нормално, спокойно, да се наслаждава на живота и гради своето бъдеще.

В българския свят вече се говори и то упорито, че причина за неговата изостаналост и нежелание да се включи в европейското семейство на напредналите народи е принадлежността му към православието и славянството, както и привързаността му към Русия. Това дори става държавна политика, макар държавната власт да не се обявява вербално за такава крайност. Но постоянно следва линията на откъсване на българския свят от изконните му връзки. Обществото също вече се е настроило и е привикнало не само със секуларната държава, в която Църквата е отделена от държавата, но и с атеизма. Идеологиите, с които политическите партии участват в политическия живот, са все атеистични. Разликата между тях е само в степента и откритото заявяване на безбожието. Буржоазният човек е безбожник, а българите вече са буржоазни хора.

Някои се чувстват добре в такава обстановка. Тя позволява на предприемчивият буржоа да се отърси от всякакви задръжки и разчита единствено на своите възможности и способности, за да развива икономическа и политическа дейност без страх от Бога.

Ала не всички са доволни.

Национално-освободителната революция приключи успешно, но сега няма всеобща идея, която да обедини нацията и й постави за постигане висока обществена и нравствена цел. Каквито бяха самостоятелната Българска православна църква и възстановяването на независимата национална държава. Такава цел е дори ненужна и вредна, защото ще върже ръцете на буржоата-капиталист и ще го отклони от негова „висока“ цел: да печели повече, да богатее и живее охолно. Дошло е времето на егоизма, борбите за власт, примитивното мислене, следването на личния интерес.

Станали ли са сега българинът и целият български свят по-силни, устойчиви, нравствени, целенасочени, добри, уверени?

Изглежда все пак странно и необяснимо, но всъщност е напълно закономерно, че точно когато човекът демонстрира високо самочувствие, увереност в себе си, съзнание за своята изключителност и способност да владее природата и е изместил Бога от земните дела, той усеща, че е изгубил почвата под себе си, останал е сам; че е слаб и неспособен да направи себе си щастлив. Това четем в българската литература от последните години на ХIХ и първото десетилетие на ХХ век.

Това ново състояние и усещане на новата личност, което не е станало още осъзнато, е подготовка към рационалното усвояване на обществените различия и разслоения; човек преживява потрес, за да придобие увереност, че вече му е позволено да води политически борби с братята и сестрите си и чрез тези борби да промени социалната действителност и установи по-добър и справедлив ред. Силното преживяване ще го тласне към рационализма, ще го направи суров и безпощаден, убеден, че причината за душевните му нещастия е обществото с неговото несправедливо устройство. Затова и той сравнително бързо изживява това свое ново състояние, прощава се с този начин на пасивна съпротива. Причините може и да са във войните, които се стоварват върху българския свят и проливат много кръв, погубвайки стотици хиляди млади човешки животи. Затова аз бих нарекъл времето, в което в българския духовен живот доминират Яворов и поетите символисти, „нежна революция“, подготвяща българския свят за истинската революция и гражданската война, която ще продължи до средата на ХХ век.

5.

Процесите, за които става дума, бяха изразявани по различен начин от българската литература след Освобождението. Но единствен толкова всеобемно, многостранно, в дълбочина и с невиждани преди страст, оригинален изказ, блестящо и трагично успя да покаже какво се случва в българския свят в края на ХIХ век П. К. Яворов.

Поезията на Яворов отвори вратите на ада на новото време и извади на показ цялото страдание на човека, отказал се от Бога и опитал се сам да се справи с всичко, което го е заплашвало.

Виждаме една нова действителност, произлязла според външните си белези от традициите на Възраждането, но вече с много рани и разрушения, нанесени й от извършилите се социално-икономически промени, както и от навлезлите предимно от Европа нови идеи и нравствени ценности. Още в ранните си стихотворения, с които обръща внимание на критиката и особено на корифеите в кръга „Мисъл“ („Калиопа“, „На един песимист“, „Пролет“, „Овчарска песен“, „Луди-млади“, „На нивата“, „Градушка“) Яворов маркира тези изменения, споделяйки с читателите събралата се в сърцето на лирическия му герой огромна мъка, обърканост и безпомощност, с които живее и търси мястото си в обществото. Това не е интелигентско настроение, каквото обикновено изразява европейския модернизъм, а истинско чувство. То не е идеологически оцветено, а автентично и станало типично за обществото. Защото дори и природата, която също както обществото се е просмукала от тревогите и заплахите, е вече не утешителка на човека. Тя не е красивото и спокойно място, което със своето величие и вечност може да предложи надеждно убежище на недоволния и неприетия от обществото човек.

В поезията на Яворов все още се надига някаква съпротива, решителност, гняв срещу „произвола“ на природата и незаслуженото страдание на добрия и трудолюбив човек. И сред нея той е пак в безизходица и невъзможност да се направи нещо полезно и педотврати бедите, поради което се чувства безполезен. И поради това е още по-яростен и се изпълва с още по-гоямо отчаяние. Това е най-абсурдното състояние, в което изпада следосвобожденският българин: гневи се и знае, че гневът му е безплоден и няма да доведе до нищо и още повече се ядосва на безсилието си. Чува се обаче и недоволство, че Бог наказва невинните хора или че не спира издевателствата; че не е справедлив или че изобщо не съществува.

Всичко, дори и най-малкото, което е необходимо за човешкото добруване, е непостижимо. И не само материалното. Човек може да се примири, че е беден, но не иска да се съгласи да бъде лишен от щастие, любов, взаимност, нежност. А сега животът го лишава най-вече от тях. Върху бедността и отрудеността се прибавя и погромът над доброто и животът става още по-тежък и неблагодарен.

Но забележете: у Яворов има не просто протест, недоволство, негодувание или обикновено несъгласие и описание на отрицателни явления, а неудържима страст, гняв, взрив от чувства. Героят му или нечовешки страда или се радва неистово. Той се движи от единия полюс до другия, без да се задържа някъде по пътя, за да въздъхне или се опомни. А и никой дори не прави опит да го спре, да му обясни или го утеши и успокои. Така беше у Ботев.

Но у Ботев времето беше размирно, а у Яворов размирна е душата на човека. Времето е сравнително спокойно. Протичат остри политически процеси, но те засягат единствено политиката и властта, а общественият организъм е все още далеч от тях. Скоро и той ще бъде заразен и заболял от болестта на модерната епоха. Сега обаче боледува личността и тя е подложена на тежките изпитания, които не може да си обясни защо са се стоварили върху нея. Когато осъзнае, че причините са в обществото, тя ще се поуспокои, но и ще се настрои за борба. Дотогава обаче не знае какво да прави и как да се избавя от болките си.

6.

П. К. Яворов има лични причини, за да задълбочи търсенията си в душевните дълбини на личността и да извади от там натрупаните огромни страдания. Те стават все по-тежки и налагат все по-неизличими отпечатъци върху човешката личност.

Но каквито и да са тези причини, по-важното е, че той не измисля страданията, а само ги пресъздава със силата на своя талант.

Великият талант на Яворов разбира, че за да бъде автентично неговото свидетелство и за да изрази точно и пълно процесите в обществото, са необходими други изразни средства; необходимо е дори думите да бъдат различни, като им се придадат нови значения и звучения. С Яворов българската литература навлиза в нова естетическа реалност, в която обществените процеси и явления заедно с чисто човешките тревоги, страдания и проблеми придобиват нови измерения. И всичко, което става в българския свят, трябва да бъде изразено със слово, защото е показателно за неговия исторически ход.

Както стана дума вече, в началото на ХХ век личността се усеща и осъзнава като напълно безпомощна, откъсната от обществото, измъчвана и смазана от него, объркана, изправена пред смъртта. Тя е свободна, но именно свободата тегне над душата й, сякаш я души. Ще каже човек, че се случва катаклизъм някакъв в обществото или природата. Просто в един миг човекът разбира, че не е свободен, а беззащитен и безпомощен. При това напълно и без никаква надежда да намери нечия подкрепа и помощ. Свободата му се струва ненужна и той не е забелязва, не й се радва. Защото е безпомощен в своето егоистично „Аз“. Той се е оставил напълно във властта на злото и това още повече опустошава душата му.

Цялата стихосбирка „Безсъници“ е вик от болка, но и трагична изповед, че щом няма надежда и избавление, единственото спасение все пак остава смъртта. Смъртта на всичко! Дори и на „дявола и Бога“ („Но знай и ти: умряха там / и дявола и Бога“ – „Песен на песента ми“). Героят на Яворов напразно търси истината, а след това и лъжата. Но открива единствено:

 

 Едно страдание безлично

жалко, безразлично, 

там негде по средата   

на истината и лъжата…

(„Песен на песента ми“)

 

Такива заключения нашата литература преди Яворов не познава, защото не ги познава тогавашното общество.

„Страдание безлично“ означава пълно отчаяние и отказ от връзка с хората, та дори и със самия себе си. Страдам вече по навик, по инерция, защото друга възможност нямам. Ето още една тъжна констатация:

Загасна пламък-юност и в пламенни другари

днес виждам овча кротост: на всички по лицата 

живота безпощаден е смогнал да удари 

с цинична подигравка на злото си печата.

 Измежду тях един ли след мене завистливо

поглежда и въздиша? Щастливец ме намира!

Оплаквам участта им, оплаквам я горчиво…

А мене кой оплаква, а мене кой разбира?

                                                        („Другари“)

 7.

Няколко думи определят съдържанието, смисъла и трагичния патос на тази удивителна Яворова стихосбирка, а и изобщо на поезията му от началото на ХХ век. Една от тях е „смърт“.

У Яворов тази дума обозначава цял един нов свят на страх и тревога за себе си и всичко. Тя няма нищо общо с християнското й значение на „представяне в Господа“, явяване пред „страшното Христово съдилище“, начало на ново битие.

Смъртта е тъмна и непрогледна, пълна със скелети и призрази нощ. Скелетите и призраците не са хора, а същества, създадени да плашат със своя зловещ вид хората, да издевателстват над тях. Значи смъртта е нещо много страшно, ужасяващо дори, не само защото слага край на живота, а защото е наказание за човека. Затова

пред нея

трепереха и старци, отдавна своя дял 

отзели на земята, и млади в свидна пролет 

на крехката си младост.

                                                („Смъртта“)

Със страха от нея живеят всички. Той определя начина на живот и дава посоката на човека в движението му към някъде, където той не знае какво е и какво ще му донесе.

Човек не може да избяга не от смъртта, а от безнадеждността, егоизма, алчността, безсилието, несправедливостта, злото. Те всъщност са нейното съдържание. Истинската смърт – тази, която приключва живота и те изпраща в небитието, е все пак изход, спасение от това, което е животът на несретника:

тя беше светлина

на пролетното утро, отвека съчетана 

с мъглата подранила на есенната вечер.

Тя беше само поглед, чиято дълбина,

загадъчно бездънна, сияе отразена

над нази в небосвода. Тя бе едно велико

мълчание сред всичко – сковало всеки ек

по цялата вселена.

Но обърнете внимание на думите, които придават мащаба на настроението и изпълват с вселенска мистика разказа за душевното състояние на лирическия герой. Тези думи изразяват трагедията на личността, затворила пред себе си вратите на просветлението и избавлението. За нея няма бъдеще!

Другите най-често срещани думи в поезията на Яворов са „нещастник“ и „несретник“. Това са истинските имена на лирическия герой в „Безсъници“. И най-важните теми, които поетът разработва в „Безсъници“ и изобщо в поезията си. Те обясняват причините за трагичния тон и беднадеждността, обзела стиховете му. За човека да не знаеш накъде да вървиш, да си лишен от щастие и да си оставен на произвола на съдбата е най-тежкото изпитание. Неудачникът е съжаляван, но и презиран от другите – все едно е каква причината за това. Защото тогава си неуреден, неподреден, с лош вид, неприветен, досаден и неприятен. Хората не обичат такива хора и уж ги съжаляват, но с такова съжаление, което е много повече укор, осъждане и дори презрение, отколкото разбиране и готовност да помогнеш. А как се чувства нерсетникът тогава? За него това е позорно или най-малкото – непоносимо.

Българските символисти обичат да показват скиталеца и несретника. За тях той е романтична личност, която търси постоянно, не се примирява с установения ред и затова го разрушава; поведението му е в пълно противоречие с правилата и нормите. Той е дързък към тези, които го съдят и му пречат да живее, както сам желае. Но у Яворов не е така. Героят му е измъчен човек; той много рядко се бори с пречките, които животът му поставя. Обикновено се отдава на страданието и плача, вместо да впрегне сили за преодоляването им. Но той не ги преодолява, не защото няма сили или желаня. Просто разбира, че е безполезно, когато злото те дебне постоянно и няма на кого другиго освен на себе си да се осланяш. Тази драма няма разрешение и благоприятен изход. Дори и любовта не е такъв изход и спасение.

Впрочем, думата „любов“ е вероятно най-често срещана у Яворов и с най-много нюанси в значението, което той й придава. Това не е случайно. Защото любовта не е просто чувство и отношение между мъжа и жената, а начин на живот, Божия заповед, социален фактор, проявление на нравственост, култура, начин на живот, оръжие и щит срещу злото. В крайна сметка тя е непостижима за човека, който е обречен на самота и страдание. Колкото и понякога любовта да е близо до него, колкото и да е взаимна, все ще се появи някаква много сериозна и непредотвратима причина, която ще попречи да възтържествува щастието. Много стихотворения са посветени на тази именно невъзможна любов.

Яворов е всеобхватен поет; поет на различни състояния и теми. Той говори за толкова много неща, че сякаш размишлява за всичко. И той наистина размишлява за всичко. Една от най-важните му теми е тази за родината.

Може би „родина“ е обозначава най-сложното понятие в творчеството на П. К. Яворов. Невъзможно е да се формулира какво точно разбира той в нея. Но странно: това многообразие не обогатява и разнообразява значението, а само подчертава тревожната обърканост на лирическия герой. Времето е обезсилило и обезсмислило толкова значения, че човек вече трудно може да продължава живее със стари представи. Но и с новите не може, защото си противоречат и водят до объркване.

Понятието „родина“ у Яворов и неговите разнопосочни значения показва, че българският свят е излязъл от патриотизма на Възраждането и вече се отнася с известно пренебрежение към тази толкова свята за близкото минало дума. Това героят на Яворов го осъзнава и то му причинява непоносима болка. По същество той няма родина, няма отечество. Макар че има и не иска да ги изгуби.

Достигаме до най-тежката може би драма в творчеството на Яворов. Драмата на изгубеното отечество. Тя е лична, но е предизвикана от общото състояние на обществото и промяната в ценностите, които то формира и изповядва. Когато си сам, отчаян, лишен от любов, объркан; когато си изгубил своята цялост и се мъчиш да съединиш разкъсаните крайща на душата си, каква и коя може да е твоята родина? И къде е тя?

Къде си ти, родино моя?

Нима сред тая повилняла сбир

от вълци и кози – на длъж и шир

потирена, чието име е безброя?

И още:

И ти си в мене – ти, родино моя!

И аз те имам: радостта е скръб…

Че под неволно бреме вия гръб.

И аз те имам – за да бъда сам в безброя.

                                                    ( „Родина“)

Това стихотворение е събрало в себе си цялото време след Освобождението и показва как се изменя човекът под въздействието на множеството фактори в бурно изменящия се обществен живот. Щом и отечеството е отнето на личността (но не от иноверец-поробител, какво е било преди пет век, а от „поднебесните духове на злобата“), то тя вече никога няма да си възвърне целостта и целенасочеността си. Човекът е смазан, победен, разрушен.

Ето го резултатът от неговото самовъзвеличаване и съизмерване с Бога, след като се е отказал от Него!

8.

И „свобода“ е дума натоварена с различни значения. Тя е най-важната в поезията на Яворов, а и в цялото му творчество. Свободата е целта, към която се стреми неговият герой – дори и тогава, когато е най-нещастен, обезверен и отчаян. Дори и когато е изправен пред смъртта. За свободата обаче той е готов да умре! Защото тя е по-силна и от смъртта.

Свободата, когато не е натоварена с политиески смисъл и не се отнася до състоянието на отечеството, е някакъв изход от отчаянието, страданието и безнадеждността. Не можеш да получиш, каквото желаеш, но поне можеш да искаш да се чувстваш свободен. Т. е. необременен и независим от другите. Тя не е все още „да правиш, каквото си искаш“ или „всичко е позволено“, а по-скоро усещане за необвързаност, отхвърляне на външния натиск, на забраните. И още: възможност да се затвориш в себе си, за да не похищават душата ти, да я омърсяват и издевателстват с нея, като й налагат правила, на които тя не желае да се подчини.

В стихотворението „Духът на въжделението“ това сложно разбиране на свободата е показано като „въжделение“ и драма на модерния човек, който в крайна сметка страда и от неопределеността на понятията и многозначността на думите. Ще го цитирам цялото, защото е трудно за рационално обяснение и „превод“ на критически език:

Зората ти е, казах, мрежа златни думи,

но вечерта настъпва сред потоп от глуми

над всеки скъп метал – на прах обърната ръжда; –

в далечината близък, в близостта далечен,

от изгрев до заход на самота обречен,

         дух, как се ти зовеш? Той рече горд: Вражда!

 Размаха ти е, казах, в паяжинни връзки

и нищо не прегражда устремите дръзки

на твоя смел подем – подем на суша и вода…

И тук си тъй велик, и там си толкоз дребен,

но винаги бунтовен, всякога враждебен,

         какво желаеш ти? Той рече: Свобода!

 Орел си ти стръвник, железен ти е клюва, –

от край до край в света неуловим воюва,

победно мълчалив над щастие и над беда;

но в сянката ти само остана незабоден

изострения нокът, и ти не си свободен…

         Не чух ответ, но сякаш – той промълви: Да!

Какво се е случило, та дори и духът на въжделението, чието друго име е „вражда“, да не може да се осъществява, защото не е свободен. Дори и да враждува няма сили и енергия, въпреки че нищо не му липсва, за да се въплъти този дух. Когато не си свободен, нищо не ще направиш – колкото и да го искаш. Но какво да искаш, когато не си свободен, освен да враждуваш и отмъщаваш. Ето един от омагьосаните кръгове, в които се върти до изнемога героят в поезията на П. С. Яворов.

Това вече е социален проблем!

А щом е социален проблем, той не може да бъде разрешен от един конкретен човек. Необходими са усилията на много хора, но тези хора как ще се обединят, за да съберат усилията си. Това е доста трудно и изисква определени условия, специална работа и намиране на съединителни сили, които да направят общността единна, здрава, твърда и непобедима, за да изпълни ролята, заради която се появява. Все пак е нужна поне една ярка, знаеща и можеща личност, която да бъде първа и да увлече останалите. Но героят на Яворов не е такъв. А и в обществото, което неговата поезия изразява, не се намират такива, които да изпълнят повелята на историята и вътрешната потребност на отделната личност. Героят на Яворов знае, че няма да бъде свободен. Затова и неговите арменци, пият и пеят; те са горди, но ще им се наложи да търпят – както търпят всички. И когато ги попитат открито дали са свободни, ще отговорят (ако са искрени, а те са такива), че за съжаление не са.

Да не си свободен означава, че не си пълноценен. Все едно е как разбираш свободата. Много по-важно е как се чувстваш и осъзнаваш. Защото когато си свободен, ти можеш да мислиш, да обичаш, да търсиш мястото си в живота и да участваш в обществения живот. И там да се стремиш да си равен на другите.

Никой обаче не е свободен и затова не само „свръхземните въпроси никой век не разреши“, но и най-обикновените неща от ежедневието и бита не могат да се подредят и пригодят така, че да служат удобно на човека. Но и душевните, философските, битийните проблеми също не могат да се разрешат от несвободната личност. Тогава как ще живее, ако усилията са напразни? Нима човек ще се задоволи да стане роб на съдбата и кротко да преживява дните си? Ето една чисто житейска дилема, която героят на Яворов се опитва да разреши. От тук идва и усещането за катастрофичност. То се появява, когато ежедневието се опошли напълно. Трудно става да се живее, когато искаш душата ти да се радва и пее, а те смазват пошлостта, грубостта, невъзможността да бъдеш свободен.

9.

Един миг е разстоянието между радостта и нещастието, между желанието да живееш и намирането на изход в смъртта. Когато такива крайни полюси се свържат, избухват страсти и думите придобиват нови значения. Тогава нищо вече не е, каквото е било.

Яворов пресъздаде тази нова реалност в обществото и в отделната личност на модерното време.

След Яворов започва постепенното обуржоазяване на литературата и нейните персонажи. Затова и тя успокоява своя изказ, става по-подредена. Страстите в нея променят силата и характера си, притъпяват се. Сдържаността е нейният най-важен белег. Яворовият изблик вече е невъзможен и няма да го срещнем. Това е изключително важно явление в историята на литературния процес, което трябва да бъде внимателно изследвано. Това ще направя на друго място.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Панко Анчев е български литературовед, литературен критик, публицист, историк и философ. Автор е на книги по въпросите на литературната история, културологията, философията на историята, политологията. Отговорен редактор на списанието за литература и изкуство „Простори“. Член на Съюза на българските писатели и българския ПЕН-център. Носител на национални литературни награди. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва